Т Е Р А П И Я

Когато се събудих онази събота, беше ден като ден и се чувствах чудесно. Забелязал съм, че се чувствам най-добре в периодите, през които съм безработен, в което, признавам си, има немалко ирония. Все пак, за щастие, тези периоди в живота ми досега са били малко на брой и все краткотрайни. Но онази събота настроението ми беше особено приповдигнато и поради друга, конкретна причина - смятах да свърша нещо, което не просто винаги съм отлагал, но дори не съм предполагал, че все пак някога ще се осмеля да направя. Имах план.
Отидох на улицата до хубавото момиче на ъгъла на “Христо Ботев” и “Неофит Рилски”, за да си купя вестник, но не си мислете, че това беше един от обичайните ми сутрешни навици. Напротив, не си бях купувал вестник от години, този обаче беше специален. Момичето беше любезно и красиво както винаги и след обичайния усмихнат поздрав и отправения крадешком поглед към перфектните й форми, се запътих отново към жилището си на петия етаж, със сгънат на четири по дължина брой на “Позвънете”.
Отново вкъщи, седнал на масата до прозореца в кухнята, слушах сутрешното движение по булеварда с телефон в ръката и се колебаех. На масата стоеше разгърнат вестника “Позвънете”, с една очертана от мен в червено обява, на която кратко пишеше: “Психолог. Ако се нуждаете от подкрепа, доверете се на специалист.”
“Човече, това е супер тъпо, кой знае колко лева трябва да дадеш само за някакъв си разговор, пък бил той и с квалифициран психолог. Та ти дори нямаш нужда от това.” – помислих си аз и набрах номера.
- Добър ден, кабинета на доктор Тенева – усмихнат женски глас.
- Ъ-ъ... добър ден, аз... искам да говоря с доктор Тенева, ако обичате... – по-глупаво нещо не можах да измисля, така е като направо стрелям, без предварително да съм изтренирал какво да кажа в такъв момент.
- Доктор Тенева е на телефона, кажете господине.
- О, значи... обажда се Дамян Гегов бих искал да поговоря с вас, ако може... в смисъл...
- Разбирам Ви, господине, желаете да си запишете час и да се срещнем – каза усмихнатият глас – кажете кой ден ще Ви бъде удобно, за да ви кажа аз от своя страна кога съм свободна.
Кой ден ли? Ами да, аз какво си мислех, че направо отивам и здрасти как си.
- Ами, аз мислех, че още днес...
- В събота работното ми време започва от по-късно и е по-натоварено, но за първа среща мисля, че ще намеря време между дванадесет и един, за вас удобно ли е тогава?
- Да, разбира се, значи става въпрос за...
- Не, няма нужда да ми казвате нищо, преди да сме се видели лично, наистина предпочитам да има непосредсвен контакт между нас, така е по правилата на нашата професия. Затова е и първата среща, да се запознаем, да ми споделите за това, което Ви тревожи и да преценим дали е необходимо да се срещнем пак, колко пъти и колко често. – толкова приятен и успокояващ глас.
- Става въпрос за страх от изневяра... Болезнен страх...
Психоложката замълча за кратко.
- Господине, сигурен ли сте, че не е по-подходящо да се обърнете към семеен терапевт. Имам предвид вие и партньорката ви...
- Не, вие не ме разбирате, аз нямам партньорка в момента... всъщност не искам да имам... може би точно това е причината...
- Разбирам Ви, заповядайте в дванадесет часа на обяд и ще поговорим, съгласен ли сте?.
- Благодаря!
Оставаха около три часа и половина, през които трябваше да реша дали изобщо да ходя, при все цялата ми резервираност и скептичност към толкова непонятното понятие “психолог”.


Кабинетът на доктор Тенева се намираше на “Хан Аспарух”, само на десет метра от “Христо Ботев” и на около петдесет метра от моята квартира. Това беше и една от причините да се спра именно на тази обява. Докато крачех през обедната мараня по почти безлюдния (за сметка на гъмжащия от нагрети от слънцето коли булевард) тротоар, зяпах рекламите по билбордовете и се чудех как може да съм толкова зле и наистина ли правя това, което очевидно бях на път да направя. Съвсем не се сетих да питам психоложката каква ще бъде таксата, както и не се сетих да изтегля пари от банкомата, сякаш отивах до магазина отсреща. Какво пък, пиша си го като малко любопитно приключение. Току виж пък ми и помогнала докторката.
Позвъних на звънеца (изобщо не съм предполагал, че толкова близо до нас има звънец с написано листче “психолог” на него) и след малко чух бръмченето на автомата и натиснах вратата. Качих се по стълбите.
Когато вратата се отвори, застинах с отворена уста.
- Мария!
- Дамяне!
Мария бе не по малко учудена, а през ума ми мина мисълта дали е възможно да има по-конфузна за мен ситуация.
- Значи ти си психоложката, изобщо не предполагах!
- Аз съм разбира се! Бе стори ми се нещо познато името, а това си бил ти, хах, заповядай, влизай!
- Значи доктор “Тенева” – говорех аз докато прекрачвам прага на кабинета на моята бивша съученичка, а в главата ми пъргав неонов надпис изписа изречението “В КАКВО СЕ ЗАБЪРКАХ!”.


- Заповядай, сядай! – същото приветливо, хубаво момиче, имах чувството, че изобщо не се е променила. Тя самата седна на един стол недалеч от мен и ми се усмихваше любопитно. До нея имаше бюро, което обаче сякаш не се използваше за сядане, защото беше плътно до стената, картини, календар, килим, канапе, на което притеснено се настаних аз, големи прозорци със щори и бели пердета, климатик и Мария. Мария от даскалото, която имаше опияняващо хубаво дупе, но само нея никой не обарваше, защото... някак си ни респектираше, отличничката на класа.
- Виж, искам да не се притесняваш от мен – запази Мария дистанцирания тон, аз съм на работа все пак...
- Станала си психоложка, това е страхотно!
- Да, нямах си друга работа... – засмя се тя.
- Ама има ли в България изобщо истински психолози, доколкото си спомням от една книга за Фройд, която зачетох, психоанализата е приложима само в модела на западните развити общества...
- Остави го Фройд, какво правиш ти, какво работиш.
- Работих последно в една фирма...
- Е във фирма ще рабориш, в какво друго...
- Предимно чертаех и от време на време се карах на разни общаци...
- А сега?
- Сега съм на борсата...
- О, лошо...
- Не чак толкова.
- Дано не е за дълго...
- Честно казано започва да не ми дреме, така се чувствам доста добре.
- Е, не можеш да изкараш кой знае колко дълго без работа.
- Да, зависи...
- А ти... като нямаш доверие на психолозите къде си тръгнал да търсиш такъв? – любезно ме попита.
Обмислих за кратко отговора си.
- Виж... Честно казано не си го представях точно като да отида на психолог, поне не като класическия случай – с чести посещения, безкрайни разговори и споделяния и т. н. Исках просто да се срещна и да поговоря с човек, който е професионалист в тази област. Мисля, че това ще ми помогне много. Просто разговор с интелигентен човек. Честно казано дори не смятам, че имам проблем, който да изисква някаква терапия.
Мария се замисли.
- Повечето хора идват при мен точно с тази нагласа. В общи линии точно това е работата на психоаналитика. Просто някои от тях наистина имат нужда от помощ, за да подредят мислите си. Аз само им помагам, един вид, нещо като наблюдател съм, тук-таме с функции на регулировчик.
- Хей, изобщо не си се променила, дори говориш по същия начин. – усмихнах се аз.
Мария махна с ръка.
- И ти не си се променил много. – замълча за миг – Спомена нещо за страх от изневяра.
- Охх... Как да ти кажа, сега вече ми е доста неудобно...
- Мисля, че си точно на подходящото място и време, за да споделиш какво те тревожи.
- Ами, то е точно това – страхувам се от изневярата.
- Имаш ли жена, партньорка?
- Не съм имал сериозна връзка сигурно от 5-6 години.
- В днешно време това е нормално.
- Да, точно това ме притеснява. Това разбиране. Страхът ми, или по-точно предпочитам да го наричам притеснение, защото страх звучи твърде пресилено, е именно от изневярата като понятие. Като възможност. Стигнах до там да нямам абсолютно никакво желание да започна връзка. Бих казал, че имам абсолютно нежелание за такава.
Мария кратко попита:
- Защо?
- Защото мисля, че партньорката ми ще ми изневери.
- Но това е абсурдно. – заключението й ме изненада.
- Мисля, че рано или късно партньорката ми ще ми изневери – повторих аз. – Опитът ми и наблюденията ми върху останалите хора ме карат категорично да съм сигурен в това. И това да ме гризе и съсипва още преди да се е случило.
- Виж, аз например съм женена и не съм изневерявала на мъжа ми, нито пък имам намерение.
- Значи може би наистина имам проблем и всъщност затова потърсих специалист.
Мария сякаш се загледа навън през прозореца. Беше слънчев летен ден, и то не от най-горещите.
- Ще бъда напълно откровена с теб. И без това още като те видях, разбрах, че няма начин да ми бъдеш пациент. Няма и да те таксувам като такъв. Това за страхът... притеснението от изневяра не е сериозно, само по себе си няма такова болезнено състояние, при положение обаче, че то те възпрепятства да имаш сериозна връзка... може да е част от нещо по-... глобално, което те притеснява.
- Значи все пак се превръщам в пациент – казах замислено. – Между другото каква е таксата при един психолог, нямам никаква представа.
- Само първото събеседване щеше да ти струва двеста лева, но както казах, теб няма да таксувам. Разбира се, ако беше друг, щях да те предупредя за цената още в началото.
Последните думи ги изслушах с чене до гърдите.
- Двеста лева! Господи, та това е светотатство!
- Репутацията, което съм си изградила съвсем не е незаслужена, Дамяне, обявата във вестника е само за да достигна до повече хора, като цяло нямам нужда от нови пациенти, чисто финансово. Е, правя и отстъпки, естествено.
- Има ли хора, които да си го позволяват?
- Учудващо много. – после продължи оттам, докъдето бяхме стигнали – Не, това не те превръща в пациент, не мисля, че страдаш от нещо в този смисъл, мисля, че просто си чувствителен младеж, който има притеснения в чисто човешки план. Кажи сега сериозно ли те гризе това, че евентуалната ти бъдеща партньорка ще ти изневери, рано или късно или има нещо друго, по-конкретно?
- Хах, знаех си, че ще прозвучи така, но всъщност не, никога не са ми изневерявали.
- Дамяне, ти изневерявал ли си?
Мария... Това момиче определено беше изключително интелигентно. Направо ме закова с въпроса си и най-вече с осъзнаването от моя страна, че е твърде абсурдно обстоятелството, че сам не бях разсъждавал досега от тази гледна точка. Започвах да осъзнавам, че самата съдба ме е довела тук.
- Мамка му, всъщност... да.
Мария кимна.
- Какво си мислеше тогава?
Замислих се.
- Беше отдавна. Спомням си, че това беше най-вълнуващото нещо в живота ми. Тъкмо бях позабравил тръпката от началото на... не на връзката, защото преди това не бях имал и други сериозни връзки. По-скоро началото на... интимността... първото докосване... целувка... изтръпването... Дотогава не бях и помислял за друга и в цялото преживяване имаше огромна доза греховност, която допълнително, дори преобладаващо засилваше изтръпването... Възбуда... изтръпване... Това чувствах тогава.
Мария гледаше леко встрани, където се падаше прозореца, тъй като столът й беше под ъгъл и за момент ми се стори, че ме слуша с лека досада, не, дори с лека обида, сякаш е ядосана за това, че се възползвам от благоразположението й и я занимавам с егоистичните си глупости. Но когато млъкнах, ме погледна и ясният й, сериозен поглед разсея за миг тези съмнения в мен.
- Вероятно заради това изневеряват всички, ето че в това няма кой знае каква загадка.
Около мозъчната ми кора внезапно премина като порив от електрони и медиаторни частици подозрението, че може би самата тя все пак е изневерявала на мъжа си или поне е склонна да го направи, въпреки това, което каза преди малко, което пък ме върна в изходна позиция и ми напомни защо съм тук.
- Не е така – казах с категоричен глас – защото много добре си спомням какво си мислех скоро след изневярата си. Не беше само чувството за вина, за което всяка кифла говори, сякаш я извинява. Беше усещането, че с мен се е случило нещо, през което е трябвало да премина, нещо преломно и деструктивно, което самата природа повелява да се случи. Както и това, че повече никога няма да го направя. Сякаш това беше единственият начин да усетя степента на разрушителната сила на изневярата. Осъзнах, че това можеше да се съотнесе към всичко останало и че това, именно това е в основата на всички проблеми, познати на човечеството.
Мария ме слушаше и гледаше. Погледът й за момент се премрежи. Точно за трийсет стотни от секундата.
- Знаеш ли, харесва ми начинът, по който мислиш.
Една мисъл, една дума се появи в главата ми, но твърде за кратко, за да й обърна внимание. Едно изненадано и втрещено “Н-НЕ.”
Преглътнах сухо.
- Както и да е, исках просто да ти обясня, че съвсем отчетливо осъзнах веднага след онова, което направих, че повече няма да го правя, отрицанието на изневярата беше за мен едно логично продължение на самата нея. Ето защо не мисля, че моята изневяра е същата като онази, която ме притеснява и която е станала толкова обичайна. Излишно е да споменавам клишето, че след това вече нищо между нас не беше същото – завърших аз и се облегнах на облегалката на канапето. Установих с изненада, че се чувствам малко изморен.
Мария помълча замалко. Личеше си, че размишлява върху това, което й бях казал, може би дори извън чисто професионалната си гледна точка.
- Добре, да приемем, съвсем хипотетично, че отсега до края на живота си ти повече няма да имаш сериозна връзка, как би я карал?
- Не знам, изобщо нямам представа. Точно това се опитвам да разбера. В края на краищата възможно е да се съсредоточа върху това да изкарвам достатъчно пари, за да мога винаги да си позволявам неангажираши връзки... проститутки... и така.
- Хм. Това не звучи много конструктивно.
- Никак даже – съгласих се.
- А деца?
- Наистина нямам представа засега.
- Трябва да ти кажа, че ако ми беше пациент, щях да бъда доста затруднена във воденето на разговора, в смисъл, щеше да ми се наложи да помисля... Начинът, по който представяш нещата е доста задълбочен. – гласът й беше мек, мелодичен, вече отдавна разговорът беше по-скоро приятелски и в никакъв случай не такъв между терапевт и пациент. “Нали точно това искаше – разговор с интелигентен човек, при това квалифициран психолог – човек, който познава тънките трептения на душевните струни и има търпението да те изслуша и разбере.” – И интересен. Хм. Добре де, какво ще кажеш тогава за това, че все пак има жени, които не изневеряват. Надявам се няма да твърдиш сега, че няма такива?
- Да, но те изневеряват в главите си. Флиртуват. С погледи, с думи, със жестове. Това пак е лъжа. Лъжат мъжете си, че ги обичат.
- Това е само флирт.
- Флиртът е лъжа.
- Освен ако не си доста старомоден, би трябвало да се съгласиш, че в невинния флирт няма нищо лошо.
- Според мен няма невинен флирт.
- А случайно да ти е хрумвало, че за всичко това са виновни мъжете и че за всяка изневяра тласкателната сила е била именно в гаджето на дадена жена?
- Това няма значение. Изневярата на мъжете, включително моята, е не по-малко лоша, но мен ме притеснява това, че жените изневеряват.
- Виж сега, в едно семейство с две деца нещата вече са станали толкова рутинни и досадни, дори банални, че вероятно самите партньори не гледат на изневярата като на края на света.
- Но това е ужасно. Това е изхабен живот.
- Все пак и всички остаряваме, животът не е вечен и дори е доста кратък.
- Този начин на разсъждение ме ужасява.
- Добре, какво да направим, като усетим, че младостта си отива?
- Има изключително добри и ефикасни начини да се запазим млади. Балансирано хранене и спорт.
- О, и какво спортува най-интелигентното момче в класа? – изимитира закачлива усмивка Мария.
- Фехтовка.
Очите й се уголемиха.
- Стига бе!
- Да.
- Ти се шегуваш!
- Защо всички реагират така, фехтовката е страхотен спорт. Просто по-малко хора го практикуват. – погледнах я – Самата ти добре си се запазила...
- О – усмихна се тя - гладувам като идиотка известно време и после като се отпусна веднага си връщам пет килограма отгоре. Всички дънки ми се протриват на бедрата. – всъщност сега Мария беше с панталон, но аз с леко слисване отправих автоматичен поглед към бедрата й. Не, в позата й нямаше нищо еротично или подканящо. Ох, Марийче, Марийче... – Искаш ли да се видим и да пием по нещо като свърша работа, довечера съм свободна?
- О, да, разбира се, аз между другото живея наблизо.
- Така ли?


- Това за флирта. Глупаво е да го сравняваш с изневяра.
- Нямах предвид точно това. Исках да кажа, че ако една жена флиртува, тя непременно ще изневери все някога. Или ако не изневери никога, значи просто не е намерила подходящия начин. Което е същото. Всъщност дори е много по-лошо. Всъщност точно това ме притеснява. Лъжата, предателството и измаменото доверие.
Седяхме в едно... кафене на Петте Кьошета, точно на едно от кьошетата, между Скобелев и Патриарха, на втория етаж, на около двадесет метра от кабинета на Мария. Вече беше десет часа, обстановката беше тъмна, уютна, имаше нещо американско в този бар, струваше ми се сякаш нагласено, бяхме изпили поне по четири питиета и след многото приказки за това кой как я кара, си бяхме стигнали до думата.
- Ами при теб може и да е било нещо, през което си преминал и после си го... надраснал или нещо такова, не можеш да виниш другите, че не са извисени като теб. – тонът и беше неумело шеговито-ироничен.
- Това звучи...- замлъкнах.
- Прекалено ласкателно?
- Не, друго щях да кажа...
Ужасно звучеше. Ужасяващо ужасно.
Отсреща между "Прага" и "Скобелев" една огромна рекламна табела – като билборд, но залепен за стената на сградата, светеше в странния надпис “Добър вечер” и отдолу беше изписан електронният адрес на някакъв сайт – анонименблогер.блогспот.ком. Гледах глупавата табела и си мислех, че явно ни подканят да посетим сайта. Е сега, изчакайте ме.
- Не бива да му мислиш толкова, Дамяне – очите на Мария светеха, а устните й се задържаха върху чашата при всяко отпиване, а погледът й – върху мен. На следващото питие просто си дойде моментът да я попитам:
- Искаш ли да отидем у нас?
- Не. Но ако искаш можеш да ме изпратиш.
Пред тях ме попита дали искам да се кача. Качих се. В асансьора се натискахме.
- Досега правил ли си го с психоложка? – измърка с перверзно разкривена усмивка.
- Не.
- Значи ще разбереш, че досега никога не са ти духали истински!
Пред вратата (от вътрешната страна де) ръката й търсеше копчетата на панталона ми. Загледах се в пръстена й. Мамка му това беше брачна халка. Бяла. Целуваше ме и с едната си ръка ме галеше по гърдите и корема, под тениската, а с другата – онази с халката, обхвана пениса ми. Бях адски възбуден. Но определено бях дотук.
- Чакай – повдигнах главата й и я изправих на крака.
- Какво? – сякаш бе притеснена да не ме е наранила нещо.
- Тръгвам си. – отключвах вратата зад гърба си.
- Какво? Ти луд ли си, не можеш да си тръгнеш сега. Това ще е най-тъпото нещо, което можеш да ми причиниш.
- Сега вече знам, че изобщо няма да го страдаш кой знае колко много. – казах и излязох.


На другия ден слезнах до хубавото момиче с вестниците. Усмихна ми се кокетно и ме попита как съм, въпреки, че досега никога не си бяхме говорили, камо ли на ти. Мислех, че погледът ми ще я обърка, но за мой ужас се впечатли.
- Искаш ли да се запознаем?
- Разбира се, казвам се Стилян.
- Еха, аз съм Стела!
- Приятно ми е, чао!
- Чао, приятен ден!
Знаех, че е изневерявала на гаджето си. Единствено можех да се надявам, че и то й изневерява. В този шибан свят ако не любов, би трябвало да има поне някаква шибана имитация на равновесие.

Добави в Svejo