Публикувано в Литературен вестник, брой 19, 15.05.2002 г.
А всъщност не го пребих от бой. Погледнах го и се препсувах, че най-хитрите диалози си ги разигравам 10 минути по-късно. Наум. Свети Наум. И не го пребих, въпреки че го ритах и влачих поне още два дена. Пак Наум. Много съм остронаумна, когато трябва да се оправдавам пред себе си, но иначе си мълча. Все си мисля, че всички зяпат към скандала, а скандалите са простотия.
И всичко това беше, защото тоя екстроверт ме смяташе за тъпа. В цялата тая тълпа реши да се заяжда точно с мен. А всяка проява на агресия КЪМ МЕН ме вбесява.
...
Драги ми Страхурко, всяка нощ ти пиша писмо. Ако ги изпращах, Пощальонът щеше да ме познава по почерка. Ще ти ги нося. Не искам никой да ме познава по почерка - почеркът ми е отрицателен.
Хич ме няма с диалозите. Хората пишат книги само от диалози, но аз се успокоявам, че има и такива без диалози. Сигурно и на Пруст му е било трудно. Сигурно и неговите са били само Наум.
Сънувах кинематографичен сън. Или по-точно анимационен. Хората имаха анимационни глави, които се променяха.
...
Въртя се в кръг, а трябва по спирала. Казват, че спиралата е траекторията на прогреса. Вероятно се очаква да кажа, че кръгът е траекторията на безизходицата, но според мен - на безидеицата. Сигурно над главите на светците рисуват кръгове, защото са безидейни. А аз сигурно ще горя в ада за тези думи...ако преди това не се измъкна към някоя друга религия.
В открито море хоризонтът е окръжност. Това исках да видя - преди с часове седях и се опитвах да си представя хоризонта в открито море. По едно време мислех, че е квадрат, чиито страни са четирите посоки. Но реших, че ъглите ще са неоправдано далече. А геометричното място на точки, равноотдалечени от една точка, е окръжност. Плувам в кораб - анимационен. Тук исках да направя най-добрия си диалог (нещо като монолога на Хамлет - един от всичките), но си нямам събеседник. Това вече е тъжно - меланхолично като Хамлет. Значи няма разлика дали ще е диалог или монолог, ореол или хоризонт, глава или кораб. Все си е тъжно.
...
Страхурко, скъпи. И тази нощ не е като другите. И това писмо е същото - без диалози. Вчера излизах в открито море. Да знаеш, че земята е кръгла, като ореол на светец; и плоска като него (ореола или светеца). Но тая нощ не Пруст ме тревожи, а Хамлет. Писал е някаква много хубава трагедия, „Шекспир“, а там - само монолози. Ех, Страхурко, Страхурко... Да знаеш каква трагедия е това. Каква трагедия...
Тази нощ анимацията е с пластелинови фигурки. Много грозни. Сигурно на това му викат „кошмар“. Френска дума, мисля.
...
Днес разнасям писма. Казвам се Пощальон. Не мога да намеря адреса, но почеркът ми е познат. Мисля, че е моят. И всички писма са с един и същи адрес и един и същи почерк. Няма такъв адрес. Няма и такъв почерк - отрицателен. Какво значи отрицателен почерк? И изобщо - какво е почерк?
Някакви небостъргачи ме притискат и някакви екстроверти с ореоли постоянно ме преследват. Май искат да ми вземат писмата. Кво ме зяпаш, бе, сангвиник? Да не съм анимационна?
- Ма ти нормална ли си, ма? Глей къде ходиш!
Мамка ти, агресор с агресор. Искам да те влача по гората, да те блъскам в дърветата и да те ударя с гръм. Искам, но не мога. И няма да го направя, защото си мълча, стискам си писмата и се извинявам наляво и надясно. Защото съм много възпитана. И добре възпитана. Много добре даже. Чудесно възпитана, така да се каже. Почти превъзходно. Кой ли ме е възпитал така?
...
Страхурко, миличък, пак стана нощ. Реших да не ти изпращам писмата, защото твоят адрес го няма. А и навън е много лошо през деня. Светло е.
След малко ще сънувам анимационно. Омръзна ми. Само ти знаеш, че всъщност искам да направя филм - собствен филм, игрален, истински. А това е някаква подигравка - пародия, гротеска. Всичко е анимация, вместо нормален игрален сън. Лошото е, че и аз участвам.
...
Пак ще ходя в открито море. Закритите са пълни с хора. Това не знам кой го е открил. Някой откривател вероятно - Марко Поло, Да Гама, някой техен колега... Но откриването сигурно е било ГР(АНДИ)ОЗНО - пунш, скариди, светски разговори на морски теми. А сега аз трябва да изляза (а не е ли да вляза всъщност) в едно вече открито море, за да открия една вече установена форма на хоризонта и съответно на Земята. Позор ме е от това - винаги по петите на някой друг. Но... важното е да не намокря писмата в цялата тая история за неудачници.
...
Страхурко, човече, има ли смисъл да ти пиша, ако ти няма да получиш нито едно писмо? Не мога да спра. Когато ти пиша, по това познавам, че е нощ, а когато е нощ, става тъмно. Ако трябва, ще си скъсам гъза да те търся с тия писма, но няма да спра - не мога да се обрека на вечна светлина и постоянен ден. А какво щяха да правят хората, ако не идваше нощ? Щяха да измрат от лицемерие, широко отворените им на светлината очи щяха да станат втрещено изцъклени; весело общуващата им уста щеше да стане безнадеждно плямпаща клоака. Тъпото човечество не осъзнава, че всяка нощ аз го спасявам от неизбежен регрес, от някакъв необратим светлинен разпад.
Е, отивам да сънувам. Вече въртя някакъв ужасен анимационен сериал и всяка вечер се моля тази серия да е последна. Има и много идейни кинематографични моменти - предимно в цветовете и звука - но фабулата е безумна. Още очаквам Великия Момент, Единствената Нощ: сънят ще е игрален, в една серия, дълъг колкото 2-часов филм, с всичките ми реализирани идеи на екрана. А когато се събудя, ще е тъмно, все още ще е тъмно, пак ще е тъмно. Това ще е последната ми нощ от този кадър. После ще чакам новото си раждане. Ще се раждам пак, казвах ли ти? Страхурко, да знаеш само какво раждане съм замислила... Фамозно!
...
Абе къде ги нося тия писма, бе? Въобще не мога да се ориентирам. Ебати адреса. Ще взема да зарежа всичко - и без друго ме заглеждат, а не мога да пътувам в градски транспорт. Просто не мога. Горещо е. Направо е мазно.
- Извинявайте, къде е библиотеката?
- Откъде да знам?!
Не разбирам защо всички смятат, че знам къде е библиотеката, къде е пощата, колко е часът и кога е минал последният автобус. Аз питам ли ви нещо, бе? Не мога да се оправя с един адрес, но поне не досаждам. Тия хора не разбират, че не искам да ме закачат - осигурявам им нощ почти системно, през почти еднакви интервали от време, с почти идеална плътност на тъмнината. А те не оценяват. Проспиват всичко това, чакат да им светне пред отворените очички, за да тръгнат по улиците и да ме разпитват.
Стига с тия писма вече. Пускам ги в първата пощенска кутия и си отивам.
...
Драги ми Страхурко, всяка нощ ти пиша в монолог, защото не се справям с диалозите; но пък монологът е половин диалог - трябва ми само отговор-диалог от другия отбор, за да стане диалог.
Получих всичките ти отговори. Много странно, бяха изсипани накуп пред пощенската ми кутия, имат си и дати. Само като си помисля, че живея на неадрес...
На път съм да осъществя най-великия си диалог, Срамурко, най-големия диалог в историята на диалога. Само трябва да ти изпратя още 100 писма, а ти още 100 отговора. Но няма време, няма пари, няма място... няма значение. Аз знам. Тази нощ ще е. Анимационният сериал свърши. Сега сънят ми няма да е анимационен. Ще е истински. Най-после ще правя филма. Знаеш, че после ще се раждам. Дано те позная, когато те видя.
