http://bg.wikipedia.org/wiki/Народен_съд
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Народният съд е извънреден съд, действал в България в периода от декември 1944 до април 1945 г. като фактически орган на левия революционнен терор. Създаден е с наредба-закон в разрез с действащата Търновска конституция от Отечествения фронт (ОФ) - властта установена след окупацията на страната от Червената армия и деветосептемврийския преврат и в изпълнение програмата на Отечествения фронт.
Официално Народният съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 довели страната до участието и във Втората световна война. Заедно с тази цел се преследва узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия и ОФ, както и планиране на неутрализирането на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на режима, установен след окупацията и преврата.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9 550 присъди, с които осъдени на смърт са 2 730 души, а 305 души получават доживотен затвор. Така спасителят на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“, а Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г. За сравнение на Нюрнбергския процес са осъдени 19 души, от които на смърт 12.
Чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд.[1]
Съдържание
1 Предистория
2 Учредяване и състави
2.1 Състави на Народния съд [7]
3 Обвинения и наказания
4 Дейност
5 Критики и отмяна на присъди
6 Почит
7 Източници
8 Вижте също
9 Литература
10 Външни препратки
Предистория
Трети състав на държавния съд функционира от 12 януари 1920 г. до деветоюнския преврат на основата на Закона за наказване на виновниците за националната катастрофа, приет от правителството на Българския земеделски народен съюз. Основна цел на този закон е наказване на виновните за участието и поражението на Царство България в Първата световна война, а водещ мотив при приемането му е разправа с политическите противници, което прави Третия държавен съд предвестник в много отношения на Народния съд.
След завземането на властта от доминирания от комунистите Отечествения фронт (ОФ) на 9 септември 1944 г. започва изпълнението на договореното и планираното от Съюзниците на Московската и на Техеранската конференции наказване на виновниците за подпалването на Втората световна война (виж и безусловна капитулация).
Първото практическо приложение на това решение е наказването на колаборационистите във Франция от привържениците на генерал де Гол (юли — септември 1944 година без съд, просто по "памет" са екзекутирани приблизително 20 000 колаборационисти). Следват дела от извънредния Висш съд по правосъдието (Haute Cour de Justice) и на практика са издадени до 1951 г. 6 500 смъртни присъди в т. ч. на маршал Петен и на четирикратният министър-председател на Франция Пиер Лавал, екзекутиран на 15 октомври 1945 г. Изпълнени са общо 751 смъртни наказания. Последното дело е на Морис Папон от 1990 г. Така Франция, на практика първи идеологически колаборационист на Нацистка Германия в периода 1940-1944, сяда на масата на победителите на 8 май 1945 г.
Тъй като и България е в същата позиция — член на Тристранният пакт, идеята, макар и със значително по-малък успех, е реализирана и от ръководството на БРП(к) в Москва с активното съдействие и сътрудничество на политическите партии в Отечествения фронт. В България хората също търсели виновника за третата национална катастрофа.
Учредяване и състави
Георги Димитров: „Никой не трябва да бъде оправдан“
На 30 септември 1944 г. Министерски съвет приема единодушно, включително и от некомунистите съюзници на БРП(к) тогава земеделци на Никола Петков и социалдемократи, практически всичките не свързани с колаборационизма политически сили, Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Наредбата влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“- 6 октомври 1944 г., бр. 219, и е изменяна двукратно.
Приемането на Наредбата трябва да сложи край на своеволията, убийствата и терора из страната на взелите властта след 9 септември 1944 г. комунисти и земеделци. В този смисъл на 5 октомври 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев отправя апел да се сложи край на произволите и злоупотребите с властта.[2] Георги Димитров в качеството си на ръководил на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) разпорежда относно подсъдимите на бъдещите Народни съдилища на ЦК на БКП на 21 декември 1944 година „Никой не трябва да бъде оправдан“[3] и през януари 1945 „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.[4]
По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт „от най-добрите граждани“,[5] а останалите, включително председателите на съставите — от Министъра на правосъдието Минчо Нейчев, т. е. от политически орган или от изпълнителната власт. Обвинителите и главният обвинител са назначени от Министерски съвет. Изискване за образователен ценз, включително и юридически, няма.
За лично укривателство на търсени от Народния съд, Наредбата-закон предвиждала наказание от редовните съдилища в размер от пет до петнадесет години, като под ударите на тази разпоредба не попадат членове на семейството.[5]
Народният съд се състои от върховни и областни състави. Върховните състави са следните:
първи — за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници;
втори — за съдене на депутатите от XXV Обикновено народно събрание;
трети — за съдене на обявените за „провинени“ български експерти по установяването на извършеното от СССР Катинско клане и по трагедията във Виница;
четвърти — за съдене на „военните престъпници“.
шести - за съдене на журналисти и пропагандатори на фашистка идеология
седми - за съдене на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония
осми - за съдене на фашистките агенти от Софийска област
девети - за съдене на прокурори и съдии при военнополевите и областни съдилища
десети - за съдене на служителите на БНБ и други банки, както и стопански дейци
единадесети - няма данни
дванадесети - за съдене на членовете на организациите "Бранник", "Български национални легиони", фашистки профсъюзи и други
тринадесети - за съдене на жандармеристите за преследването и разстрелите на партизани
От областните състави на този съд 9 са в София. Шестият разглежда дела срещу „профашистки“ журналисти, писатели и общественици, деветият — срещу „фашистките“ съдии и прокурори, други са срещу преследвачите на партизаните, срещу началници на Дирекцията на полицията, Държавна сигурност, гонителите на евреите, жандармерията, Разузнавателното отделение на Министерството на войната и т.н.
Върховните състави са 13-членни, а областните се състоят от 5 члена. Общият брой на областните състави е 68.[6]
Състави на Народния съд [7]
Първи върховен състав - Богдан Шулев (председател), Стефан В. Манов (член), Емануил Е. Манов (член), Тодор Божинов (член), Давид Николов (съдия), Йордан Шумков (съдия); участници от ОФ: Вера Начева, Райна Тодорова; народни обвинители: Георги Петров, Никола Гаврилов, Атанас Армянов
Втори върховен състав - Светослав Кираджиев (председател), Кирил Григоров (член), Васил Цветков (член), Марин Гешков (член), Кирил Бежански (член), Йордан Пергамов (член), Димитрина Йосифова (член), Катя Ботушева (член), Стоян Митов (член), Васил Модев (член), Милан Ангелов (член), Гаврил Чочов (член); народни обвинители: Владимир Димчев, Г. Керемедчиев и Върбан Ангелов
Трети върховен състав - Борис Кьосев (председател) и други; народни обвинители: Димитър Вапцаров. Този състав съди Борис Коцев, д-р Марко Марков, д-р Георги Михайлов и архимандритите Николай Кожухаров, Стефан Николов (Скопски) и Йосиф Диков във връзка с Катинското клане и Виницката трагедия
Четвърти върховен състав - Георги Патронев (председател), Младен Великов (член), Димитър Бонев (член), Георги Лозанов (член), полк. Добри Джуров (член), полк. Здравко Георгиев (член), Александър Междуречки (член), Свобода Атанасова (член), Георги Иванов (член), Миленко Иванов (член), Васил Модев (член), Василка Пешева (член) и Марин Гешков (член); народни обвинители: Георги Станкулов, Никола Цветковски и Георги Мешков. От този състав са подсъдими 142 души военни лица.
Шести върховен състав - Димитър Димитров (председател) и други; народни обвинители: Никола Бронзов, Никола Ланков, Богомил Тодоров, Стефан Величков и Калин Цанков. От този състав са подсъдими 102 души журналисти и пропагандатори на фашистка идеология.
Седми върховен състав - не е известен председателя; народни обвинители: Борис Бъров, Славчо Стоилов, Манчо Рахаминов, Ели Барух. От този състав са подсъдими участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония.
Девети върховен състав - Борис Лозанов (председател) и други; народни обвинители: Борис Димитров, Васил Ахтаподов.
Десети върховен състав - Нейко Нейков (председател) и други; народни обвинители: Стою Татаров, Иван Бояджиев, Шемптом Дантон.
Дванадесети върховен състав - Борис Илиев (председател) и други; народни обвинители: Георги Георгиев, Иван Керезов.
Обвинения и наказания
Според този извънреден наказателен нормативен акт, в редица случаи и с обратна сила, са обявени за престъпни:
сключването на договори с воюващи държави, обявяване на война, нарушаване неутралитета на България спрямо СССР, непредпазване народа от увреждане чрез войната, изпращането на български войски в Югославия и Гърция, „за да преследват народоосвободителните войски на тези страни“.[5]
противозаконно облагодетелстване чрез властта; извършването на тежки престъпления на политическа основа.
„служба на Германия или на съюзниците ѝ“.[5]
поставянето в опасност на български войски от техните ръководители.
предаване на „полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или другите борци за народните свободи“; „явно пристрастие и грубо престараване“ от страна на магистрати.[5]
изразяването на подкрепа чрез „действия, писания, слово или по друг начин“ за горните деяния или за гоненията на евреите.[5]
Посочени са като наказания:
смърт, временен (без посочен конкретен срок) или доживотен строг тъмничен затвор,
допълнително глоба до пет милиона лева, лишаване от права, конфискация на имущество
Дейност
По "Дело № 1" от 1 февруари 1945 г. са подсъдими бившите регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от 25 ОНС. Тринадесет членният Първи състав осъжда на смърт Принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов - министър председател, Ген. Никола Михов - тримата регенти на България, както и 17 министри. Мотивите са:
Излагане на сигурността на държавата и поставяне на народните интереси в опасност;
Заповядали са действия, нарушаващи обявения неутралитет към СССР, отежнявайки с това международното положение на България;
Не са изпълнили служебното си положение във връзка с обявената и водена война с Англия и САЩ, като не са взели съответните мерки своевременно за предпазване на народа и държавата от материално и морално увреждане;
Изпращане на наши войски в Югославия и Гърция за да преследват народоосвободителните войски на тези страни и бездействали, с което са станали причина да се поставят в опасност нашите войски;
Заповядали и поощрявали убийства, тежки телесни повреди, палежи, изтазания във връзка с водената след 1 януари 1941 година от правителството вътрешна и външна политика;
Заповядали гоненето срещу евреите. [8].
На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд влизат в историята на България с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Екзекуцията на политиците е извършена в нощта на 1 срещу 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, извън Централните софийски гробища.[4]
След повече от петдесет години, през 1996 г., присъдата е изцяло отменена с Решение №172 на Върховния съд от 26 август 1996 година.
По „Дело № 6“ са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително вече убити, като Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Петър Амзел и други. По това дело е осъден журналистът и редактор на в. "Демократически сговор" и в. "Мир", Димитър Павлов. Присъдата е "за скудоумие и шовинизъм". Осъдена е и писателката Фани Попова-Мутафова за прогерманското ѝ поведение.
Макар че на съставите е указано да действат по съвест, те са ограничени от краен срок 31 март 1945 година (според някои източници продължават и след това). Присъдите не подлежат на обжалване. Присъдите на първите два състава са обявени на 1 февруари 1945 г. на 150-хиляден внушителен митинг.[9] Присъствените смъртни присъди са изпълнявани веднага.
За брой на процесите се сочи 135, а за общ брой на присъдите — 9 155.[6] Подсъдни на съда са и лица, неприсъстващи и убити без съд преди заседанието, а по отношение на конфискацията — конфискува се имуществото, това на наследниците, както и имоти на други притежатели, ако са били обект на сделки години преди това. По други данни обвиняеми пред Народния съд са 11 122 души, смъртни присъди получават 2730, оправдани са 1516.[10]
Между осъдените на смърт са тримата регенти, 22 министри, 8 царски съветници, 67 депутати, 47 генерали и полковници и др. На доживотен затвор са осъдени 4 бивши министри (професор Михаил Арнаудов, Константин Муравиев, Вергил Димов, Руси Русев), 2 царски съветници, 22 депутати, няколко професори и други.
На 3 юли 1945 г. Главният народен обвинител Георги Петров докладва, че са произнесени 2618 смъртни, 1226 доживотни тъмнични, 8 20-годишни, 946 15-годишни, 687 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания.[11]
Министърът на Правосъдието Минчо Нейчев в доклад (раздел ІІ Народния съд) пред Политбюро на ЦК на БРП(к) на 24 юли 1945 г., [12] съобщава следните данни, които се различават от тези на Главния обвинител, дадени по-горе. За времето от 22 декември до 31 март Народният съд е разгледал 145 дела с общо 10 907 подсъдими, като независимо от степента на наказанието почти на всички подсъдими е конфискувано имуществото. До този период от време работата на съда не е приключила, поради това, че са издадени задочни смъртни присъди срещу офицери на фронта, както и съществуват висящи дела срещу други около 150 офицери, също така участвали във военните операции на българската армия 1944-1945 г.
Присъдите на съда според Министъра на правосъдието присъди брой осъдени
смъртни 2730
доживотни тъмнични 1921
20-годишни 19
15-годишни 962
10-годишни 727
по-кратки присъди 3241
Критики и отмяна на присъди
Основна статия: Potius sero, quam nunquam
От някои изследователи се оспорва конституционността на Наредбата-закон и учредяването на самия съд. Също така, те посочват съдът като нарушение на прокламираните от ОФ искания за „възстановяване на всички политически и граждански права и свободи“.
Според някои Народният съд правораздава в нарушение на Наказателния кодекс, защото НК не допуска прилагане на закони с обратна сила и наказание за действия, които не са били престъпление по време на извършването им[13]. От друга страна, съденето на военопрестъпниците от страните от Оста във всички останали държави се извършва със задна дата. Предишното съдене на виновници за въвличане на България във войни — Държавния съд от 1922, също действа със задна дата. Заедно с политическите ръководители на страните от Оста са съдени с обратна сила и интелектуалци, лекари и други. Това, както и съденето на депутати, които при това имат имунитет, дава и друго основание de jure да се твърди, че съдът е незаконен, т.е. изцяло политически и външнополитически (виж суверенитет).
Основните критики са свързани с това, че процесите са скалъпени, а Народният съд е нелегитимен. Твърди се също, че той узаконява вече извършени политически убийства, но е само малка част от извършеното от режима спрямо неговите противници и близките им. Извършеното от Народния съд се вписва от неговите критици в мащабната чистка след 9 сертември 1944 г., която на глава от населението взима повече жертви от всяка друга страна в Европа, а и в света. [14] За сравнение - осъдени на смърт в Нюрнбергските процеси са едва 12 души, спрямо 2730 от българския Народен съд.
През 1996 г. Върховният съд на Република България отменя част от присъдите на Народния съд с мотив липса на доказателства.
Несправедливите присъди на Народния съд са изброени сред престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 година специален закон (Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен)[15].
В Решение 4/1998 г., опирайки се на прежната си практика, Конституционният съд приема, че Народният „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата [..., а] е един извънреден съд с определени по време правомощия [...]. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“ [16] Поради това е допустима реституция по силата на закона (ex lege), без проверка на присъдите.
Според някои законодателното осъждане на дейността на Народния съд и реституцията са част от практиката за реванш на бившите колаборационисти и техните наследници. Това за тях е опит да се "смеси" наказанието за обективният колаборационизъм на управлявалите България 1941-1944 с обективните престъпления на комунистите 1944-1962 г., като опит за ревизия на решенията на Великите сили от Казабланка, Москва и Техеран - 1943 г.
Почит
Датата 1 февруари за първи път официално се отбелязва в България като Ден на почит към жертвите на комунистическия режим едва през 2011 г. Решението за това е взето от правителството на 19 януари същата година, по предложение на двама президенти – Желю Желев (1992 – 1996) и Петър Стоянов (1997 – 2002).[4]
Източници
присъдите на т. нар. народен съд се произнасят в името на "Симеон Втори, цар на българите", тъй като все още действа Търновската конституция. Която впрочем не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд.
Огнянов, Любомир. Държавно-политическата система на България 1944–1948, София 1993, Издателство на БАН, с. 32
Телеграма от 21 декември 1944 написана на руски
В деня за почит към жертвите на комунизма: "И никакви съображения за хуманност"
[Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея http://www.infotel.bg/juen/arh/26052010.htm]
Декомунизация, интернет инициатива в консултация с антикомунистически настроени български учени
Памет: Годишнина от “народния съд” – най-масовото убийство на български офицери
МВР — Дирекция Информация и Архив, Присъда на Народния съд от 1 февруари 1945 г.
Българските държавни институции. Енциклопедичен справочник, София 1987, с. 263
История на България, изд. Отворено общество, 1996, стр. 421
Българската гилотина", Поля Мешкова, Диню Шарланов, София, 1994, стр. 158, цит. по Декомунизация
http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_44-62/razdel2t4/f1bop6ae67.pdf Решения на ПБ на ЦК на БРП/к/ за продължаване чистката в съдебния апарат, постигане на пълно сработване между съдебните органи и милицията, внасяне на съдебна литература от СССР, ликвидиране на натрупани следствени дела и др. Доклад от Минчо Нейчев, министър на правосъдието за дейността на Министерството на правосъдието. 24 юли 1945 г. Р Е Ш Е Н И Я Н А П О Л И Т Б Ю Р О № 48 взети в заседанието на 24 юли 1945 г., протокол № 72, ЦДА, ф. 1 б, оп. 6, а.е. 67, л. 1-20. Оригинали. Машинопис.
Огнянов, Любомир. пос. съч., с. 34-35
Крамптън, Ричард, Кратка история на България, София 1994, с. 216
Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. // Лекс.БГ. Посетен на 26 август 2009.
Решение по конституционно дело 16/1997 г.. // Държавен вестник 30/1998 г.. Посетен на 15 октомври 2010., т. ІІІ.2.А
Вижте също
Нюрнбергски процеси
Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен
Наредба-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица от 20.ХII.1944 г.
Наредба-закон за защита на народната власт от 26.І.1945 г.
Решение № 243 на Върховния съд
Литература
Никола Алтънков: Нарекоха ги "фашисти", София 2004
Борислав Гърдев: "Народния съд" не отмина и спасителя на евреите Филип Махмудиев
Поля Мешкова и Диню Шарланов: гилотина. Тайните механизми на "Народния съд", София 1994
Външни препратки
Пълния текст на „Наредба-Закон за съдене от Народен Съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“, www.omda.bg
Осъдени от Народния съд, Сп. “Един завет”, орган на СВ ВНВУ, кн.1/2005г.
1945г. „Кървавият четвъртък“ в България. Bloody Thursday in Bulgaria
Осъдени души от сайта capital.bg, автор: Марта Методиева, 26 фев 2010
Снимки от Заседанията на Народния Съд в www.lostbulgaria.co
Политическият геноцид през 1944- 1945 г., news.ibox.bg
Осъдените правителства на България, news.ibox.bg
Погубените 1945 "Народният съд" – фотографии от архива на Тодор Славчев
Прочит на историята: Линчът, наречен "народен съд" dnevnik.bg, 01 февруари 2013
Категория:
Народен съд
Навигация
Създаване на сметка
Влизане
Статия
Беседа
Преглед
Редактиране
Edit source
История
Начална страница
Портал на общността
Съдържание
Последни промени
Случайна статия
Помощ
Дарения
Инструменти
Какво сочи насам
Свързани промени
Качване в Общомедия
Специални страници
Версия за печат
Постоянна препратка
Информация за страницата
Data item
Цитиране на статията
Подстраници
Languages
Редактиране
Последна промяна на страницата: 15:45, 27 април 2014.
Текстът е достъпен под лиценза Creative Commons Признание-Споделяне на споделеното; може да са приложени допълнителни условия. За подробности вижте Условия за ползване.
Защита на личните данни
За Уикипедия
Условия за ползване
Developers
Мобилен изглед
Wikimedia Foundation
Powered by MediaWiki
